БДЖ и историята на един непознат

Автор : Симона Георгиева

Преди три седмици се наложи да пътувам с БДЖ от Димитровград до София. С бърз влак – три часа и половина. Не бях сама в купето, пътувах с още четирима души, половината от пътуването премина съвсем тихо и спокойно, втората част от него обаче бе по – интересна и успя да ме впечатли.

Останахме само аз и едно момче, което се оказа, че пътува от Бургас и е в купето вече пет часа. Започнахме да си говорим, беше му станало скучно. Не се запознахме,останахме двама непознати до края на пътуването.

Това, разбира се, не ни попречи да проведем интересен разговор. Събеседникът ми се оказа на 22, от Монтанско, с двама по – големи братя и без родители. Починали, когато бил малък. Не очаквах да чуя това и се стъписах, после разговорът продължи. Момчето работи като строител самостоятелно, затова е бил и в Бургас, за да работи. Пътува из страната, където си намери обект, един от братята му също се занимавасъс строителство, другият си е на село.

Разказвам тази история, защото се впечатлих от непознатия до мен. Той е с година по – голям от мен, сблъскал се със суровата реалност твърде рано. Този човек мислеше и разсъждаваше като доста по – голям, но и ограничен, без големи мечти и амбиции.
Не му харесва тук, защото в родното му село няма работа, няма живот, няма как да се развива. По този край било така, всичко западало, затова може би щяло да бъде и по – добре ако все пак станат част от Румъния … щели да получават по – големи заплати. В „чужбината“, както той се изрази,било по – различно, цивилизовано и прочие. На въпроса ми обаче защо тогава не замине, той отговори съвсем просто „не искам, не ми е там мястото, не го усещам“.

Тогава нямаше как да не попитам, защо не започне да се занимава с нещо друго или да учи. Непознатият отново беше кратък и ясен -„защото друго не мога да правя, а и не ми и харесва“. Нямаше как да не се изненадам, да не се замисля и да не се разочаровам. До мен седеше млад  човек, пред когото има много възможности и варианти, само трябва да си избере, но той просто се е задоволил и с малкото, което има. Няма амбиции, не разбираше мен, която уча и имам желание да постигам различни неща, да остана в София, която той не харесва.

Бяхме почти на една възраст, от една страна, но сякаш бяхме от различни планети, различни орбити. Замислих се дали и аз щях да съм такава ако бях на негово място, ако бях без родители, без подкрепа … няма как да разбера, но това не е единствената причина, събеседникът ми да е такъв. Той е от малко населено място, което явно е забравено от политиците ни, от държавата.

Със сигурност не е единствен, за съжаление в България има много хора като него и много селца и градове, които запустяват и никой не се вълнува от това. Заради разговора ми с моя връстник се замислих за пореден път  колко тежко е положението ни, че колкото и да се опитваме да мислим позитивно, да правим добри неща, да се развиваме – не всичко зависи от нас. Важни са и управниците ни, те трябва да мислят за хората, за това в какво положение се намират и какво може да се направи, за да настъпи промяна. Не просто да се карат,докато са в пленарната зала кой какво е казал на другия. Не е редно да бъдат толкова егоистични, алчни и лицемерни.

Разбира се, не са виновни само те, ние имаме по – голяма вина, защото си ги избираме … но няма и кого друг освен тях, изборът ни е сведен до минимум. И накрая се получава точно това, млади хора остават обезверени и обезсърчени, отказват се от възможността да се развиват и просто се примиряват. Не бива да е така, нужно е да сме уверени в себе си, защото ние – младите сме бъдещето на страната. Трябва да просперираме, да творим и да помагаме за промяната на България, особено ако искаме да останем тук, ако чужбината не я усещаме като наше място. …

Разказвам тази история, защото наистина се впечатлих от момчето, с което пътувах и разговарях. Накара ме да се замисля над доста неща, разкри ми различен свят, който може да има един младеж и несъмнено различен от този, който аз познавам като студент.

Страната ни е разделена, предлага на обществото двойни стандарти и това е изключително голям проблем, върху който има нужда да се работи. Решението все още не ми е напълно ясно, но винаги се почва от някъде и  смятам, че едно добро начало може да бъде разказването на историите на тези хора, за да достигне тя до повечето от нас, да ни подейства като пример и да ни накара да се потрудим за промяната, за нашето красиво бъдеще!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s